...И ми се струва, че времето до-
гонва себе си и цялото ми приклю-
чение е включено в една единствена
секунда. Еластична и чудовищно раз-
тегната! И която толкова се свива,
че вече наистина е само секунда.
...Памучната и рокля беше мокра. Косите и падаха върху тесните рамене.
- Защо ме гледаш така? Какво ти става?
- Нищо ми няма. Защо пък ще те гледам? Пикла!
Сбихме се както обикновено , на смях, за да се стоплим. Валеше. И не ми беше кой знае колко смешно. И на нея също.
Държах я в ръцете си толкова несръчно. Можеше лесно да се отскубне. Борехме се бавно, като необяснимо защо внимавахме да не се пуснем.
И ето, че се случи! Вселената ни се разклати заради смущението , което ни прикова неподвижни, легнали върху тревата! Прегърнати и безмълвни! Мокри...
Хиляди пъти се случваше едно и също нещо- тя не помръдва първа, за да се освободи. Чувстваме се странно омекнали. Шумното биене на сърцата ни отеква в ушите ни. Треперя много. Нужна е смелост, за да се разруши магията... или известна ловкост може би...
Едно чисто и красиво смущение, което слепва две тела. Което избива на усмивки- леко нещастни и същевременно виновни...
Това си е мой спомен. Или не е? Може би ми се е искал толкова много , че е станал една жива реалност.
Със спомените е същото, както със светлината- колкото са по-далечни, толкова повече искрят. На определено разстояние не може да се различи звезда от електрическа лампа. На дълго, далечно разстояние. Аз май доста се отдалечих !?!
Хората сме страни хора. Непрекъснато се движим- напред- назад, наляво- надясно. Всеки търси разни неща. И винаги ги намира! Китайците имат една поговорка за това: „ Внимавай, за това което си пожелаваш, може да го получиш”. Вярно е. Непрекъснато искаме нещо и го гоним, докато не го вземем в ръце. И често се оказва , че то хапе и оставя белези. Че се усуква и пищи... и оставя спомени.
Има и случай, когато то се усмихва и те гледа в очите. Тогава се смееш и правиш забавни гримаси. Разбираш, че не искаш да го държиш в ръцете си, а да вървиш с него. Нанякъде, но заедно! Да го губиш от погледа си и да го намираш след това.
И да се смеете! И да е красиво и спокойно...
Та съм тръгнал сега по един път , към един несъществуващ спомен за да го направя реалност.
Обаче това детско и невинно нещо може да се случи само с деца. А аз някак си бързо губя от своят наивитет. Скоро няма да остане нищо наивно и детско от мен.
Обичаш ли да те вали!?! И аз много ( та макар и да не си купувам бонбони за гърло веднага след това;-)))!
Проблемът , е че последният път леко понастинах...
Проблемът , е че го обичам дъжда, но нещо май ме е страх от него- доста антибиотици изпих...
Виждала си капки дъжд върху зелените листа на дърветата нали? Едни такива бистри и чисти, живи и блестящи...
Ами това искам- да съм като листо на дърво през пролетта- свежо, зелено и с капки дъжд по него! Малки капки дъжд, нежни и прозрачни... Поне докато преодолея страха от дъжда.
После кой знае? Може би ще искам да ме вали силно и непрекъснато... и може би няма да стигна до антибиотици... кой знае?
Усещам как ставам по- директен и това е... все едно...
Ти си шоколад и аз затова не ти искам ръката и свободата , а просто да ядем шоколад заедно... от време на време....
Тези неща са като да си купуваш кола- можеш да избираш само детайлите!
Писмо , есе , и още нещо, а?
